|
so:text
|
Ние разбираме една философска студия по-добре, не когато я изгълтаме цялата наведнъж, а когато извадим от нея един детайл, от който преминаваме към цялото, ако ни се удаде това. Най-голямо удоволствие изпитваме от фрагментите, както в живота изпитваме най-голямо удоволствие, когато го разглеждаме като фрагмент, и колко ужасно ни изглежда цялото и всъщност готовото съвършенство. Едва когато успеем да направим от едно цяло, от нещо готово, т.е. нещо завършено, фрагмент, и след това се опитаме да го прочетем, изпитваме много голямо, при определени обстоятелства дори върховно удоволствие. От известно време нашата епоха като цяло не може да бъде изтърпяна, само тогава, когато виждаме фрагмента, само тогава тя става поносима за нас. Цялото и съвършеното са непоносими за нас. Всъщност всички тези картини тук в Музея за история на изкуството за мен също са непоносими, ако съм честен, за мен те са ужасни. И за да ги понеса, аз търся във всяка отделна картина някаква така наречена отличаваща я грешка – подход, който досега винаги е водел до целта, а именно от всяко така наречено съвършено произведение на изкуството да се направи фрагмент. Съвършеното не само непрекъснато заплашва да ни унищожи, то ни унищожава – всичко, което тук е окачено по стените под кодовото име шедьовър. Аз изхождам от това, че съвършеното и цялото не съществуват, и всеки път, когато от такова едно окачено така наречено съвършено произведение на изкуството съм правил фрагмент, докато съм търсил в това произведение на изкуството някаква отличаваща грешка, решаващия момент на провал на художника, който е нарисувал това произведение, намирайки я, аз се придвижвах с една крачка по-напред. Във всяка една от тези картини, така наречени шедьоври, аз съм намерил и разкрил някаква отличаваща грешка, провала на нейния създател. (...) Нито един от тези световно известни шедьоври, независимо от кого е нарисуван, не е цялостен и съвършен. Това ме успокоява. Това всъщност ме прави щастлив. Едва когато отново достигнем до извода, че не съществува нищо цялостно и съвършено, можем да продължим да живеем. Ние не понасяме цялостното и съвършеното. Имаме нужда да заминем за Рим и да установим, че църквата „Св. Петър” е безвкусна и долнопробна, че Олтарът на Бернини е архитектурно тъпоумие. Имаме нужда да срещнем папата лице в лице и лично да установим, че той всичко на всичко е един точно толкова безпомощно-гротесков човек, каквито са всички останали, за да можем да понесем това. Имаме нужда да слушаме Бах и да чуваме как той прави грешка, да слушаме Бетховен и да чуваме как той прави грешка, да слушаме дори Моцарт и да чуваме как той греши. Така постъпваме и с тъй наречените големи философи, дори това да са нашите любими художници на духа. Ние обичаме Паскал не защото е толкова съвършен, а защото той всъщност е безпомощен, както обичаме Монтен заради неговата цял живот търсеща и никога не намираща безпомощност и Волтер – заради неговата безпомощност. Ние обичаме философията и всички науки за духа като цяло само защото са абсолютно безпомощни. В действителност ние обичаме само книгите, които не са никаква цялост, които са хаотични и безпомощни. Така е с всички и с всеки, особено сме привързани към даден човек само защото е безпомощен и не е цялостен, а е хаотичен и несъвършен. (bg) |
