|
so:text
|
Беше извадил и двете си ръце през прозореца, във въздуха. Явно не виждаше нищо, но усещаше въздуха. Протягаше ръце колкото може, в тъмнината си, сякаш за да й пипне края. Не искаше да повярва, че е ослепял. Цялата тъмнина бе негова. Избутах го леглото му и пак започнах да го утешавам, но той вече изобщо не ми вярваше. Плачеше. И той бе стигнал до края. Нищо не можех да му кажа. Когато сте достигнали до края на всичко, което може да ви се случи, оставате съвсем сам. Там е краят на света. Дори скръбта, вашата скръб вече не ви отговаря и тогава трябва да се върнете назад, между хората, все едно кои. Не подбирате в такива моменти, защото дори да се разплачеш, трябва да се върнеш там, където всичко започва отново, да се върнеш заедно с тях. (bg) |
