|
so:text
|
Излишно е да си правим илюзии, хората нямат какво да си кажат, те говорят само за своите си болки, това е ясно. Всеки за себе си, земята за всички. Опитват се да се отърват от болката на гърба на другия, по време на любов, обаче не се получава, болката им остава, цялата, и тогава започват отново, още веднъж се опитват да я пробутат някому. „Хубава сте, госпожице“, казват. После животът ги завърта, до следващия път, когато пак ще опитат със същата хитринка. „Много сте хубава, госпожице!…“ А междувременно се хвалят, че са успели да се отърват от болката си, но всички знаят, нали, че не е вярно и че цялата болка са си запазили за себе си. И понеже докато играят тази игра, остаряват, а с възрастта стават все по-грозни и отблъскващи и вече дори не могат да прикрият болката си, поражението си, накрая мръсната му гримаса се лепва на лицето им, нужни й са двайсет, трийсет години и повече, за да им се изкачи от утробата на лицето. За това служи човекът, само за това, през целия си живот да си изработва гримаса, че и невинаги му се удава да я довърши, толкова е трудоемка и сложна гримасата, която трябва да направи, за да изрази истинската си душа, без да я загуби. (bg) |
