|
so:text
|
Като се спрем например на начина, по който се образуват и изричат думите, то виждаме, че фразите ни не устояват на катастрофалния си слюнчест декор. Механичното усилие на говора е по-сложно и по-мъчително дори от дефекацията. Устата, това венче от подпухнала плът, което се гърчи и съска, вдишва и вилнее, изпуска какви ли не мазни звуци през смрадливата преграда на зъбния кариес, какво наказание! И точно туй нещо ни заклеват да превърнем в идеал. Трудно е. След като представляваме просто торби с топла и недоизгнила карантия, винаги ще имаме проблеми с чувствата. Да се влюбим е нищо работа, виж, да живеем заедно е трудно. Отпадъкът не се мъчи да оцелява, нито да се размножава. В това отношение сме далеч по-нещастни от лайното — настървението, с което поддържаме състоянието си, е едно невероятно самоизтезание. Ама наистина, не намираме нищо по-божествено от собствената си миризма. Цялото ни нещастие иде оттам, че трябва да си останем Жан, Пиер или Гастон на всяка цена, през всякакви години. Тялото ни, травестит от неспокойни и банални молекули, непрекъснато се бунтува срещу жестокия фарс на оцеляването. Молекулите ни искат да се разпилеят из вселената възможно най-скоро, сладураните! Страдат от това, че са само „ние“, че безкраят им слага рога. Ако имахме смелост, щяхме да се пръснем, а то само се пропукваме от ден на ден. Скъпоценното ни мъчение е затворено там, в атомите, в самата ни кожа, заедно с гордостта ни. (bg) |
