|
so:text
|
Аз съм дете на века, дете на неверието и съмнението от раждането си до днес, че и (зная го) до гроб. Какви страшни мъки ми е струвала и ми струва сега тази жажда да вярвам, която укрепва в душата ми толкова повече, колкото повече намирaм в себе си обратни доводи. И все пак понякога Бог ми провожда мигове, в които съм напълно спокоен; в тези мигове аз обичам и виждам, че и мен ме обичат – та тъкмо в такива мигове аз изградих за себе си такъв символ на вярата, в който всичко е ясно и свято за мен. Символът е много прост и е следният: да вярваш, че няма нищо по прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. И не само няма, казвам си аз с ревнива любов, но и не може да има. Нещо повече, ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината. (bg) |
