|
so:text
|
Тъжно нещо са хората, които си лягат да спят, видно е, че не ги е еня, дето светът върви, както върви, видно е, че не се опитват да разберат защо сме тук. Все едно им е. Спят както дойде, до един са надути, безмозъчни и дебелокожи, американците или ние. Съвестта им е винаги чиста. Аз лично бях видял прекалено много неясни неща, за да съм доволен. Знаех много и не знаех достатъчно. Трябва да излезеш, рекох си, пак да излезеш. Може би ще срещнеш Робенсон. Идиотска идея несъмнено, но си я измислих, за да имам предлог да изляза, още повече, че колкото и да се въртях и превъртах в легълцето, не можех да изкопча и троха сън. Дори като онанираш в случай като този, нито се уталожваш, нито се отвличаш. Тогава настъпва отчаянието. Най-лошото е, че се питаш как утре ще намериш сили, за да продължиш да правиш това, което си правил вчера и толкова предишни дни, откъде ще намериш сили за тъпоумните действия, за хилядите безрезултатни намерения, за опитите да се измъкнеш от потискащата нужда, опити винаги неуспешни и за сетен път доказващи, че съдбата е неумолима, че ще продължаваш всяка вечер да се сгромолясваш в подножието на стената, затиснат от това утре, което става все по-несигурно, все по-противно. А може би и възрастта идва, издайницата, и ни заплашва с най-лошото. Нямаме вече музика в себе си, за да накараме живота да танцува, там е работата. Младостта е умряла там, на края на света, в безмълвието на истината. И къде да ходя навън, питам ви, след като вече съм лишен от необходимата ми доза бълнуване? Истината е безкрайна агония. Истината на този свят е смъртта. Налага се да избираме, смърт или лъжа. Аз самият никога не съм могъл да се убия. (bg) |
