|
so:text
|
Каквото и да разправят и да твърдят, светът ни напуска много преди наистина да си отидем. Някой прекрасен ден започваме да говорим все по-малко за нещата, на които най-много сме държали, с усилие, ако все пак се наложи. Писва ни сами себе си да слушаме… Съкращаваме… Отказваме се… От трийсет години все говорим… Вече не държим ние да сме прави. Напуска ни дори желанието да запазим местенцето си сред удоволствията… Отвращаваме се от себе си… Достатъчно ни е оттук нататък да похапнем, да се постоплим и да спим, колкото можем, по пътя към нищото. За да си възвърнем интереса, са ни нужни нови гримаса за пред другите… Но вече нямаме сили да променим репертоара си. Тъпчем на място. Все още търсим начини и извинения, за да останем с тях, с приятелите, но смъртта и тя е там, зловонна, до нас, сега вече непрекъснато, по-понятна и от игра на белот. Единствената ценност, която ни остава, е дребната мъка, че не сме намерили време да отидем до Боа-Коломб да видим, докато още бе жив, стария ни чичо, завинаги изпял песента си през една февруарска вечер. Само това запазваме от живота, малкото жестоко съжаление. Останалото сме го изпили по пътя с много усилия и труд. Превърнали сме се в стар фенер на спомените в ъгъла на улица, по която не минава почти никой. (bg) |
